Стилови особености на Средновековната и Възрожденска живопис

в българските земи: опит за сравнителен анализ

по материали от Рилския манастир

(КУРСОВА РАБОТА)

                                                                                                                                         П.Бечева

Специалност “История”

В рамките на избираемия курс

“СРАВНИТЕЛНО ИЗКУСТВОЗНАНИЕ”

воден от проф. Нина Христова

ЮЗУ „НЕОФИТ РИЛСКИ” Благоевград

 

            Новата епоха в културната история на Рилския манастир съвпада приблизително с началото на Възраждането. След опустошителните разбойнически нападения през 18 в. Той започва да се съвзема материално към края на 18 в. И особено в началото на 19 в. Тогава именно се извършват и редица нови строежи, които създават много условия, да намерят в тях широко приложение произведенията на живописта и резбарското изкуство.

            Но стенописите в Рилския манастир не водят началото си от Възраждането, а от Средновековието. От Средновековните стенописи до нас са достигнали обаче твърде малко следи, но те са напълно достатъчни, за да се съпостави стила им с тези на възрожденските. От страна между средновековните и възрожденски стенописи в България няма ясна граница и коренно различие, но от друга възрожденските стенописи изобилстват от нови елементи, теми, сюжети и техники. Както отбелязва изследователката на Ботичели, Татяна Кустодиева.

            „Всяка епоха има своите любими сюжети”, това е напълно валидно и за възрожденските стенописи в България. Променило се е мисленето на хората, начина им на живот, възгледите им и следователно отношението им към изкуството. Европейският Ренесанс дава отклик и тук, въпреки че възрожденските процеси в България настъпват значително по-късно (едва през 18 в.).

            Най-добре запазените стенописи в Рилския манастир от епохата на Средновековието са: икона от 14 в. На св. Иван Рилски, намираща се в църквата при гроба му и няколко стенописа от Хрельовата кула, също от 14 в.

            Ако сравним изображението на св. Иван Рилски от Средновековието с това от Възраждането ясно ще видим различията. В Средновековната икона използваните цветове са пестеливи. Св. Иван Рилски е изобразен изящно, но безплътно, не може да се види никаква емоция в лицето му. Фигурата му е разположена в извънвремева и извънпространствена среда, дребните детайли са сведени до минимум, изобразен е според строгата каноничност на иконографските сцени. Може да се каже, че тук класическият византийски средновековен стил е проникнал. В изображенията от Възраждането започва да се чувства все по-силно постепенното отпадане на строгата каноничност при изобразяването на светците. Образът му става по-динамичен и по-земен, а пейзажът около него по-пъстър. Възрожденските стенописи в Рилския манастир са дело на български занаятчийски еснафи, повечето от които са останали анонимни с изключение на Захари Зограф. Възрожденските стенописи в манастира се отличават със стила на две школи: самоковска и разложката. Най-изтъкнати представители на разлошката школа са Тома Вишанов, Димитър Молеров, а на самоковската освен Захари Зограф се сочат и Димитър Христов, Иван Николов и др. Стилът и на двете школи е нов и различен от този на Средновековието, проникнат от новите идеи, представи и възгледи на обществото.

            Стенописите от Възраждането продължават една стара традиция от Българското Средновековие, но изобличават с нови елементи и теми. Те покриват изцяло от пода до сводовете и куполите църквите. Картините са рисувани гъсто една до друга в хоризонтални редове и са разделени с по една бяла линия. В тази декоративна система, орнаментът играе малка роля. Създава се изобилие от човешки фигури, от архитектурна и ландшафтни мотиви, които действат плоскостно.

            През Средновековието църковните стенописи имат не само декоративно, но и поучително-пропагандно предназначение. Тяхната главна цел е била да поучават чрез картинни образи догмите на църквата и събитията, изложени в своето писание. Тематиката на българските средновековни стенописи е крайно идеалистична и сурово мистична. Тя отвръща мисълта от земната действителност и я насочва към метафизичен мир. В манастирските църкви тази тенденция е още по-силно изразена с теми, които напомнят на богомолците за неизбежната смърт и за дълга на човека да се подготви за задгробния живот. Тематиката на стенописите от 18 в.е изградена отчасти върху същите схващания, но в нея има нещо съвсем ново- тя е по-богата и по-разнообразна по съдържание.Суровата мистика от Средновековието е силно притъпена  от редица нови сюжети, които са свързани повече с живота на земята, отколкото с живота след смъртта. Средновековните теми, извлечени из символиката на литургията, из догмите и свещените книги са почти заглушени от множество нови композиции, които представят старозаветни и евангелски събития, апокрифни легенди от живота на Богородица, фантастичните видения на Йоак Богослов от Апокалипсиса, илюстрация на псалми и др. Темите с практично нравоучение заемат видно място: евангелските притчи, Архангел Михаил води душата на богатия, лекуването при магьосници и др. Илюстрирани са и някои късно учредени празници- „Покров на Богородица”, „Възвишението на кръста” и др., както и сцени от живота на християнската църква- „Вселенските събори”, „Смъртта на св. Иван Рилски” и др. Интересни по своя жанров характер и битови композиции са: „ЕвангелистЛука”-свързан с преданието, че е иконописвал Богородица. На едната от тези композиции е представена Богородица, седяща пред трон, а пред нея стои евангелистЛука и един ангел с книга в ръка. На другата сцена е представен евангелистът, рисуващ Богородица, а на трета сцена се вижда как Лука поднася на Богородица три икони.

            Националното чувство и патриотизъм на българския народ, характерни за епохата на Възраждането са се отразили чрез редовно изтъкване на ликовете на българските светци: Иван Рилски, Прохор Пчински, Гаврил Лесновски и др. Съзнанието за единството на славянските народи е намерило отражение в изписването един до друг ликовете на български, руски и сръбски светци като заслужили труженици на една обща славянска църква. Към същата група възрожденски теми трябва да се отнесат и илюстрациите на житието на св. Иван Рилски, намиращи се в църквата „Евангелист Лука” и в старата постница. В нея са запазени само 4 сцени:

-          „св. Иван Рилски нахранва по чудесен начин войниците на цар Петър”

-          „Иван Рилски връща изпратеното му от Петър злато”

-           Св. Иван Рилски и цар Петър се покланят взаимно един на друг”

-          „Посрещане мощите на св. Иван Рилски”

Най- подробно е илюстрирано житието през 1840 г в южния параклис на голямата манастирска църква. Там са изобразени:

-„св. Иван раздава пари на бедните”

-„ св. Иван изцелява беснуващ човек”

-„ Лука ухапан от змия”

- „св. Иван погребва Лука”

-„бесове преобразени в разбойници бият св. Иван”

- „св. Иван се преселва в рилската гора”

-„дяволи хвърлят от скалата молещия се пущинник”

- „св. Иван се подстригва за монах”

-„два война отиват при светеца и др.

Приблизително по същия начин е предадено и житието на св. Сова Сръбски в параклиса „св. Симеон и св. Сава”. Значителен елемент в състава на рилските стенописи са портретите на дарителите, които свидетелстват за подчертано изтъкване на човешката личност от средите на формиращата се през Възраждането буржоазия. Най-много ктиторски портрети има в голямата манастирска църква. В нея са представени Вълко Чорбаджи и съпругата му Рада, дядо Яне, Лазар от Велес и др. Композициите и отделните фигури в българските средновековни стенописи и в тези от епохата на турското робство до Възраждането имат своя определена иконография, която отговаря напълно на съдържанието на темите. Езикът на тази иконография се покрива с езика на догмите и затова тя се задържа почти неизменна с векове, защото и църковните догми са се смятали за вечни и непоклатими. При изписване на композициите пред епохата на Възраждането се чувства свободата от средновековните иконографски канони. Внесени са много нови елементи, не за да се придаде някакъв нов оттенък на съдържанието, а за да се изтъкнат чрез живописни средства по-съвременни и по-близки до живота действителности. По-стари иконографски схеми са представени в следните композиции: „Успение Богородично” и „Страшния съд”, намиращи се на установените им от векове места. Има голямо количество композиции, които запазват повече или по-малко традиционните схеми, но ги освежават с нови мотиви, взети направо от живота със символно значение или с обикновени анахронични на събитието реалии. В нартика на голямата манастирска църква е представена Богородица с младенеца, която в едната ръка държи скиптър, а в другата-три житни класа. Последният мотив е нещо съвсем ново в иконографията на Богородица и е във връзка вероятно със земеделския труд на българския народ. В църквата „Евангелист Лука” тримата влъхви, които отиват във Витлеем да се поклонят на младенеца, яздят хубави коне, като са стъпили на широко стреме, каквото се е употребявало у нас през 19 век. В сцените, представящи угощения на масата пред всеки е поставен нож, лъжица и вилица в съвременни на художника форми. В други композиции художниците правят по-смели нововъведения.Те представят, например, знатните лица от евангелието като български чорбаджии, обличат мъжете в обикновени дрехи, вместо с „библейски” къси туники, а на прислужничките в богатите къщи слагат престилки и забрадки, за да ги различат от господарките. Малко изменения е претърпяла иконографията на отделните светци. Изключение прави ликът на св. Георги Софийски в църквата при Пчелино, който се отличава от всички други фигури по народния характер на своето облекло. Интересна е и идеята за представянето на Исус Христос на кръста върху положен на земята кръст, а в „Снемането на кръста” отковаването на мъртвото тяло се извършва за по-удобно с две стълби. Поклонението на влъхвите е представено в разкошен интериор вместо във витлеемска пещера. В богата пейзажна обстановка дори са включени укрепени къщи на турски феодали.

            Най-голям интерес в художествено-историческо отношение представляват композициите на църковните празници-„Покров на Богородица”, „Възвишение на кръста” и др. Също така много интересни са жанровите теми-строеж на житница, чисто и нечисто изповедание и др. Тези композиции са съставени под влияние на западни образи.

В своите произведения рилските зарафи от края на 18 в и началото на 19 показват прогресивно развиващата се с времето склонност към здраво реалистично отношение спрямо художествените проблеми. Но реализмът на възрожденските художници, изписали Рилския манастир се простира главно във второстепенните елементи в композицията, тъй като такова е естеството на сюжета.

По отношение на художествените изразни средства по време на Възраждането също има напредък. Те са овладелидобре човешката фигура, умеят да я предават в правилни пропорции и с грижливо разработени подробности. Действието също е поставено в действителна природна среда. Вместо средновековните плоскостни архитектурни и планински кулиси, които затварят пространството непосредствено зад гърбовете на действащите лица, възрожденските майстори у нас правят пръв опит да въведат именно тук открития пейзаж и така придават вътрешна пространственост на сградите. В църквата „Евангелист Лука”, пейзажът е образуван от хълмчета, наредени едно над друго и увенчани по билото с миниатюрни дръвчета. Пейзажът става все по-натуралистичен и пространствено по-задълбочен. Често се разнообразява с анахронични постройки и дори с цял град, разположен в подножието на планината. В сцената „Посрещане мощите на св. Иван Рилски” има интересно съчетание на планински върхове с архитектура. В църквата при метоха Пчелино действието се извършва под една балдахинна постройка, чиито колони са изведени почти на преден план. В притвора на манастирската църква, главното действие-работници строят житница на богатия е представен на втори и трети план.

Не може да се каже, въпреки тези сцени, че рилските възрожденски художници са обновили изцяло своето изкуство. По отношение на много художествени проблеми и изразни средства те все още не са освободени от традициите на средновековната живопис. В техните композиции все още надделява симетрията и на много места групите от човешки фигури са безжизнени блокове, както в средновековните стенописи. Проблемът за отделната фигура като самостоен елемент в композицията все още не е ясно поставен. Художниците не познават добре и законите на перспективата. Те не са овладели още и формите на природата и не умеят да ги представят в правилно съотношение с човешката фигура.

С оглед на съвременната живопис това са „недостатъци”, но именно тези недостатъци придават очарователен наивитет и собствен стил на стенописите в Рилския манастир, който е в пълна хармония с абстрактната идейност на тяхното съдържание. Всичко това показва, че идеите на Възраждането в изкуството са навлезли и в България, пречупени през призмата на историческото наследство на българите, националните чувства на художниците ни и специфичното художествено наследство на страната ни. Завещанието ни художествено наследство от Средновековието обаче е основата за по-нататъшно развитие на изкуството ни.

Така приложеният сравнителен анализ може да се използва като допълнителен учебен материал и може да има информационна функция за всички онези, които искат да се запознаят с изкуството на Рилският манастир, като част от българското средновековно и възрожденско наследство.

Благоевград,2006

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

История на България, том 3, изд. БАН

Рилският манастир, очерци

Манастирите в България-атлас, София, 1972 г.

Христова, Н., История на изкуството, 2 част,

университетско издателство, Благоевград, 2002 г.

Христова . Н., Увод в изкуствознанието, университетско издателство, Благоевград, 1997 г.

Димитрова. Д., От Джото до Тициан, издателство Български художник, София 1981 г.